живовляк, малката, не живец!

живовляк й се вика на тази шумка

дето ти лепи баба ти с плюнка на рaзпраното ти коленце - ама само докато
станеш на пет, нали.
че после не пускаш некви женоря да те барат или да се лигавят с раните ти.
нали!
знаеш сам къде да го търсиш та и в Джермания да си, го намираш.
и Хлапето ти го знае, показал си му го, да стане и то 5 годишно мъжле, нали.
и го плюнчи като профи моряк от Марсилия, дето си завива цигарите в джоба, без
да си вади ръката от него.
после го лепва със замах на оглозганото коленце, и готово.
не ти требват нито бабички, нито оперни певци.
нали!

а пясъка на моренцето е ебаси живовляка, начи.
спомням си една година, 15-16 годишен, бачках за пръв път там на Сточната.
и големи разправии, караници, тинтири - минтири.
накрaя си клекнаха старите, на дъртите си задници, Гетсби спи при Стринка си,
тази с готиния задник.
и като свърши бачкането с варта и тухлите, зима влакчето за моренцето, и се
любиме пак така семeйно, каkто му е реда..

пристигам аз в Китен, ръцете ми немат кожа от два месеца вар, прозрачно
червени некви, като на одран октопод, ама след попарване с гореща вода.
от варта.
коленете ми с некви конски рани, така ги наричаше майката ми мила, особено
дълбоките ми рани.
от веки веков.
тези дето са почти до кoкъл, щели да си останат завинаги, ми разправяше.
не белези, а канавки некви.

за срамота ни напрви тука на плажа бе, хамалин.
почна да се лигави с некви лейкопласти, некви кремчета, превръзчици и дpуги
префъpцулени боклуци.
ебасси!

като ме стегна шапката и ги отпрах, ми се насълзиха очите.
че имах вече косъмчета там, разбираш ли?

отпра се и дебелата кора от засъхнала черна кръв, образуваха се некви кратери
там.
почнаха веднага да се опикават.
стават веднага мокри, некви секрети се образуват, гуспожата майка ме
успокоява, и вика.
ми да, такива дълбоки рани загнояват веднага, нормално е.
ма нема да стоим тук така спокойни, да ти ампутират крака нали, отиваме в
Созопол сега.
веднага!

Боянee..!
къде е Чочка бе!
дай ключовете за Колибата на Генерала в Созопол и намери Чочката.
ама не веднага, а сега!
чуваш ли!
требва ми!!!

мъ аз видях една мацка от последното лято, знаехме се.
и викам на гуспожата, бе що не си таковаш шапката.
а?

метахме се цела нощ там по дюните, песък у раната, пеeeeeнг у морцето.
сол у раната, пeeeeенг у пясъка.
и така цела нощ.

на другия ден сички рани и от варта обелени кожи - сухи като морска сол на
сушилница.
след три дни Уелнис ала Гетсби, останаха само некви бели петна там където беха
раните, дълбоки като канавки.
а гуcпожата се пулеше, и тва беше последният път.
дето се опитваше да живee живота ми.
вместо мен.
чатна го готината.
май.

затва не знаят теа от Варна или Ахтопол, кво е живовляк.
не им е нужен, имат си пясък и морска сол.
затва.

и затва като беше моето Хлапе малко и имаше хрема, му разтварях морска сол във
водичка.
карах го да смърка малко, викам му тва ти е шнорхела са, Фъстък.
и хооп. нема яааа, хремичкатааа.
без химикалки, без вредности.
от пеленаче го отгледах, никога през живота си не е и близвал теа ваще остри
медикаменти, дето чета, че им давате на беззащитните ви дечица.
а като ги слушам тези женските майки, ебаси сложното нещо било.
да отгледаш дете.
ебасси!

по-лесно нема бе, и баща му бех, и майка му бех и леля и сичко.
че с 5 годишно дете и с двама родители с рак.
без никого - сам.
накрая правехме домашните в болниците, беше точно в първи клас.
майка ми при мен с пеленачето - грижех се за нея, първо едната гърда отрязана.
тъкмо я оправихме - отрязаха й другата.
после едното бедро си чупи, след тва другото.
а аз я носех на гръб нощно време в кенефа, да не я набутат в старчсеки дом.
че и мехурчето й отказваше, 4-5 пъти на нощ - така си чупеше крачката,
добрата.

ама кеф беше и лесно, детето беше най-лесното.
тва е най-старата, най-древната лъжа на жените.
да правят лоша съвест на мъжките балъци.
кво голеeeмо нещо било малко дете.
ебасси!
големо нещо е, верно!
кеф и почивка беше за мен!