като заваляха сардиините, мацето ме цунка

Ама как само

Познавахме се два дни вече.
Живеехме от шибане и текила, и от текила и шибане.
Спането ставаше в паузите, защото те все по-къси ставаха.
Така успявахме и да спим. Та и с нея спах.

В деня когато заваляха сардините, а и сaрделите, бяхме на плажа.
Затъмни се нещо и влезохме в една таверна. Тва значи една барачка скована от три летви и 15 теникии. И теникиите, при буря, имаха страшен саунд. Дръм.

Затва се там си пиехме текилата, като се затъмни. И солта беше като за текила
направена. Влажна от морската влага. Лепеше се лесно на малкта й нежна
ръчичка. В града беше солта суха, все се ринеше и тя искаше да й близна
дланта, да се залепи солта. Слагаше я на дланта за по-лесно. Да не се плъзга.

Два месеца не се научи да пие текила. Или първо грискаше лимона, или солта
след лимона, симпатяга беше. А се запознахме така. С текила. Обясняваше ми.
Че Гринго'с не могли да пият текила. И реши да ми преподава. Осинови ме.
Докато не стана потна в една миризлива Бъчва, дето и викаха "Дискотека". И
излезохме да хванем бриза. Хвана ни щръкливото. И така два месеца.

Ама на вторят ден, като се притъмни на плажа и влезохме в таверната..солта
беше влажна. Но пак трябваше да ближа, щото мацето реши, че й пресъхвали
устничките. Всеки път преди да вземе глътка текила. И така, преди всека
глътка й увлажнявах устните.

При 58-я път, налита една глутница дечурлига и крещи. Сардините,
сарделте..валяяяят. Побъркани бяха. Излизаме и действително. Небето едно
такова тежко и сиво. Като олово. Но блести като сребърно и цинково. Шанжира.
Срербърно-цинково-сребърно-цинкаво. Премятат се милиони сардини и
сардели..като гирлянди на буря. Хората се побъркаха. Щото тва все съм го
чувал, разправят го бабите и дядовците..ама си мислим пореднтата химера.
Както си говорят хората по селата. Навремето, като заваляха рибите...И
младите там, слушат ги любезно..гледат ги вярващо, ама не вярвам да им
вярваха. Ми кой вярва в такива неща?

И сега. Рибоците валят. Като дъжд на въжета.

След два месеца избягах. Заради мацето. Изсуши ме. Ама и тва бих преживял.
Което почна да ме смущава беше, че разпори бетдрото на най-добрата си приятелка. С кухненският нож. А убаво бедърце беше преди това. Само щото някой й казал, че сме пили двамата кафе някъде на една уличка. И тва бих претърпял. Ама накрая се събуждам и виждам една самурайка. С разкривено лице.

B ноща, некви отражени светлини през прозореца и нейния силует някъв такъв синъо-виолетов. Искаше да ме коли докато спя. Щото аз съм бил предназначен за нея. От некъв специялен бог на Маите. Забравих му името. И като ме изкорми, Oставам нейн. Ясно. И такива работи ме дразнят. Почвам да си тъгувам за Европата.

Никъв бог, никви Маи. Просто далече зад хоризонта е имало едно тoрнадо. И всичко, и вода и рибоци е поело със спиралата нагоре. И ветеро докара сардините на плажа. Повечето си паднаха пак в морето...ама няколко хиляди на плажа. Два дни скара имаше. Целото село.

Тва е като с кефалите в Китен. И тях ми ги влачеше едно течение пред муцунката. Аз требваше само да събирам реколтата в разни чанти взети от женорята. И да ги продавам на пътя на туристите. Там, дето мацките танцуваха с мокри роклички и боси на парата на мекия асфалт, при топъл летен дъжд и купон на шосето нощно време. Това беха първите купони на шосе. С едно транзисторно радио сложено на асфалта. И като мине една кола, спира, и хората се включват в купона. Ама тва е приказката за Ванчорапа. И тва е друга приказка.
Затова.