Военното

по времето на изчезването ни не бях ходил войник.
опитвахме няколко години наред през или по-скоро в Югославия - имахме там
лятно време срещи с наши приятели от различни западни страни.
обещаваха ни все да направят нещо, некви фалшиви паспорти, паспорт за мен от
сина им или подобни неща.
защото се опитвахме винаги заедно, но ако не стане беше ясно, че поне аз, сам,
трябва да изчезна - майка ми казваше винаги, по-добре е да него виждам и да
зnам че е добре и живee при цивилизирани хора, отколкото да го гледам всеки
ден как страда между простаците тук.
защото това беше ежедневието, дали продавачките в магазина или професорите в
Университета - навсякъде беха простаците на повърхността, разбира се че имаше
изключения като Иван Костов, беше се върнал от Англия....но беха малко.
.....
......по това време вече имаха моите родители добри места на работа, защото
кумунистите чатнаха по едно време че с кокошкарите им нищо не става и почнаха
да търсят възпитаници на неmската гимназия, на френският и американският
колеж, а майка ми имаше две матури - от немската гимназия и от френският
колеж, българска нямаше - по онова време беше това най-важното за
назначаването, че всеко дете на некъв селски заслужил борец имаше неква
университетска диплома, всички беха студенти - беше пълно с пишман вишисти.
майка ми имаше щастие, че беше в секцията на Каишев, и той изключение (и тук
съм учил от учебника му на немски) а и с колегите си, едните от тях Боян
Мутафчиев и жена му Чочка - изчезнаха 2-3 години преди нас. но и другите беха
финни хора и всички и приватно приятели, ходехме заедно на ски и на морето -
но тва беше изключение, малка секция беше - затва имаше голями зависти и
опити да ги натопват и..бе, завистта е ного разпространена и ръководи
действията на всеки втори българин.
но извън този малък кръг беше пълно с вишисти простаци с партийни книжки, и те
даваха тона и беха тези които колеха и бесеха - това ме очакваше и мен след
Университета - а аз не можех да си трая, та беше ясно как ще се развивам
по-късно, което значи - изобщо не:)
затва беше решил семейният съвет - ако проекта "изчезване на фамилията" не се
осъществи (Скарлет беше също фамилия) - тогава Гетсби сам!
проблема беше винаги, дали можем да се засечем действително с тези приятели -
че за тех си беше там нормална отпуска, при нас никога не се знаеше ще стане
ли следващата година или не. имахме разни оговорени кодове за даване на знак
в писма или по човек, пускат ли ни това лято или не.
.....................

бяхме всеко лято на къмпинг в Изола или Копър, тва беха последните на една
крачка от италянската граница, а Пиран беше при повечето туристически
параходчета последното спиране на Юговска територия - там преглеждаха
паспортите и следващото пристанище беше вече италянско. последната година пак
така, трябваше да се срещнем с едни холандци и по-късно с едни германци в
Изола - и двете фамилии имаха синове малко по-възрастни от мен.


ообаче!!! - тази година бяха изменили законите и уредбите. Визи за Югославия
не се издаваха - беше станала като Западна Страна - с едно изключение -
можеше да пътуваш към друга источноблокова страна и сам да си избереш
пропусният пункт..така че като отиваш за Унгария например, минаваш през
Югославия:)точно така направихме и ние - изпратиха ни познати от Унгария
покани за свадба и подадохме молбата за Унгария. Да ходиме на свадба там.
което какошкарите обаче не знаеха, при юговците тва не беха транзитни визи
само, а съвсем нормални - забравили са нещо сигурно, като си в Югославия имаш
право да си седиш там 30 дни или подобно.
другият проблем беше, че не бяхме сигурни дали ще ни пуснат всичките заедо
след тва затягане, че години преди тва обикаляха родителите ми западна
Европа, но аз бех в Татковината като Заложник - години наред ми беше прякора
в къщи "Депозита":)
затва подадохме молбите отделно - и тези глупаци действително не са засекли че
сме фамилия, толкова за работата на ченгетата..два отдела некви - и край.
шпионираха целото народонаселение, всека махла си имаше отговорен квартален,
ама с данните немогат да се справят, кокошкарите. и така стигаме елегантно до
Военното.
кокошкарите във Военното беха още по тъпи.


......като не си бил войник трябва да платиш един залог от порядъка на 2-3
месечни заплати (точната сума не си спомням, но много пари бяха).за целта
отиваш във Военното и те те разпитват там, незнам вече как наричаха тази
процедура. по онова време носех брада и дълги коси. брада беше забранено,
спираха те на улицата - но аз имах тапия че играя в некъв бунтарчески филм -
някоко годни играех в този измислен филм, никому не е минало наум при
проверките да сравни датите:)
обръснах си брадата, намалих леко дължината на косата и отивам във Военното.
влизам там в една огромна стая (почти като зала) напълно празна и един стол
няма - чак на другия край при прозореца една маса и зад нея седи една
униформа. тръгвам инстиктивно към масата а Фуражката ми крещи с казармен тон
нeква казармена заповед като "Стой".почна да крещи накъде съм бил тръгнал, не
съм ли видял кръга там. по средата на стаята, на около два метра от масата
видях тогава на сивите дъски на пода един с тебешир нарисуван кръг, избледнял
и омацан от обувки. трябваше там да стоя в позата "Мирно" докато ме
разпитваше като некъв престъпник. накрая ми вика: с тези дълги коси никъде
нама да ходиш, да излагаш България. сега отиваш на фризьор и се подстригваш
както трябва, а тука на тази бележка е сметката за мангизите - отиваш в
банката, превеждаш ги и ми донасяш квитанцията. Подстриган!

подстригах се за втори път в разтояние на три часа и преведох парите - отидох
и му дадох кoпоието на квитанцията което беше за Военното. Той подписа там
квото беше за подписване и така бех уреден за пътуването.
тва беше два дни преди да тръгнем - на другия ден отидох в банката с моята
квитанция и им казах че имаме смъртен случай в семейството, пропада ми
заминаването.
върнаха ми мангизите - на другия ден на границата си мислех сега ще ме върнат,
но не беха го чатнали още:))) полицайска държава, ама кокошкари - не мгат и
тва е:))


................
така стигнахме до Изола.
там имах от предишните години и приятели вече и мацета даже.
затва за мен сичкото беше нещо средно между отпуска и весело приключение - че
там беше като в Китен.
а аз бех младеж, морето до колена и сичко розово.
Холадндците беха там но почнаха да се осукват като мокра връв, германците беха
поне пряки - казаха че се размислили и ги хванало шубето - искаха да дойдат
този път със сина си, преди тва беха винаги само с по-малката му сестра, и да
ми дадат неговият паспорт. разбрахме ги.

и така почнахме пак сами да плануваме и опитваме - първото беше на пропусният
пункт на италиянската граница близо до Копър - затва ходехме сека година там.
наблюдавахме, мислехме, ама там не става - беше голяма тарапана и големо
искушение - но с кола невъзможно. беше в двете посоки задръстено с коли -
тези от Триест пазаруваха и копуваха евтино бензин в Югославия, всеки ден по
два пъти. Юговците пазаруваха други неща и те всеки ден в Триест. да не
говорим за хилядите западни туристи. имаше в дясно от шосенцето една тесна
пътечка за пешеходци - и там тарапана като при стадион с мач-дерби...минаваха
юговците и западните туристи по банcки по няколко пъти на ден, бе да ти се
дореве. ама накрая така се стеснявше пътечката като гърлото на шише, че при
проверката на документите можеше да мине само един човек. наблюдавахме ги дни
наред по различни времена - винаги коретно и внимателно - ясно беше че там не
ставаше.
тези размисли бяха за мен сам, бехме се примирили с мисълта че ще се
разделяме - изчезвам аз сам.
така дойдох на "блестящата" идея да се кача на едно от корабчетата и да се
объркам там между туристите - голема тарапана и бъркотевица беше. закараха ме
нашите на едно по-северно пристанище от Пиран и аз си купих билет за
параходчето, а родителите ми се върнаха на Пиран защото там проверяваха
паспортите - стоеха на пристанището и гледаха, баща ми даже с бинокъл.

като стигнахме на Пиран ме гепиха веднага - и ме свалиха от корабчето пред
очите на родителите ми.
вкараха ме в една барачка там, и почнаха процедурата - за мен значешe тва,
Белене.
единият сърбин - винаги са по двама и единият е винаги сърбин,
пазач-внимавач .
че Хърватците и Словенците си беха "Западняци", а сърбите им завиждаха и ги
мраzеха, нищо че те финансираха целата Югославя - ако не беха Хърватско и
Словения - щеше да е фалирала отдавна Югославията.
сърбина серт, горд че ме гепил, абе тичния простак с малко власт.
така седях 4-5 часа там - от време на време си говорех с другият,
местния..беше съвсем нормален, без некви симпатии или антипатии - и на 3тия
или 4тия път като бехме сами ми маха да дойда при него до задната врата на
къщурката, отвори вратата и ми вика "изчезвай"..и ми намига.
така ми се размина Белнето:)но какво са преживяли тези часове майка ми и баща
ми, немога и аз да разбера сигурно.
.....един от местните ми приятели ми беше дал неговият паспорт - но по некви
съображения не го използвах.
немога и немога да си спомня защо, некво капанче ли предполагахме или си
мислехме че те се познават там лично всичките - че тва са малки селца там и
секи и граничните познават сичките местни - те си ходят всеки ден в Италия,
не знам вече - във всеки случай му го върнах преди да си тръгнем.....

....и така мина времето ни за престой и тръгнахме към Унгария да се връщаме с
унгарски печат, нали.
но пътувахме така - имахме още дестина дни време - че се да прескочим до някои
пропускателен Пункт между Югославия и Австрия. гледахме колко коли минават
там, колко е широка ивицата "ничия територия", кога смъкват бариерите, колко
време ги остават непрекъснато дигнати от мързел...и тънъ. инспецирахме така
10-12 пропусни пунктове (или беха 5-7? че аз се бех примирил с факта че се
връщаме и си мечтаех за мацките в София и приятелите и си дремех и си спех
през целото време и тези отклонения ми се струваха не като 10-12 а като
100-120:) , но все имаше некви пречки - ако има много коли, не става..или не
оставят бариерата часове наред отворенa, тези с малко коли..но баща ми имашe
най-големото шубе от некви бетонни блокове за танкове,от войната още
останали. .....имаха некви малки пищовчета , но те не ни стряскаха чак
толкова а ако имаха некви други пушкала в къщурката..докато ги вземат ни
няма:). важно беше колко метра е "ничията земя" между двете бариери, 500,
700, 800 метра? ....затва тези които имаха некви прилези или нещо като големи
бетонни порти отпадаха веднага от списъка. че в тази ничия земя сме безащитни
и за пушкане ставаме, зaтва е тя там. но най-важното беше тва с бетонните
блокове - имаше ли там нещо на което могат да бъдат закачени или не. имаше
еднин препускателен пункт, тоi ни хвана окото, ама имаше и той една такова
нещо като Порта от бетон, но беше много тъничка - та си мислехме там нема
Блокчета:)
........баща ми е такъв набор, че го взели войник накрая на войната. бил е
некво сержантче или как им се викат там - имал е три джипа с радиостации там,
и са пътували с руснаците като победители до Виена, голем кеф било, ного ми е
разправял..че войната е минала и те само на разходка от гимназията::) та от
тогава ги знае тези им там уредби, и не ги беха махали /бехме разпитвали в
продължение на годините разни местни и те ни казваха всички че не са махани/,
че нали беше студена война - нищо че Австрия бешe неутрална, не знаеш кой ше
мине набързо през Австрия с танкчетата, нали:) и страхът му беше че ше вземе
да се впаникьoса некой от младоците там в къщурката на Пропуска и натисне
копчето без да мисли, ше ни смачка бетона като некви мравки. а те си поркаха
често там, нали ги наблюдавахме дни наред. даже там където минахме с колата,
единия точно пиеше от едно шише сливовица, задави се - може и вода да е било,
ама в шише с етикет:)

.....та накрая минахме през един дълъг мост унгарската граница - и бешe ясно
че сме пак в лагера.
на моста се рахождаха граничари с автомати, като некъв филм от Втората
Световна беше - предполагам че са имали автоматите не като последния крясък
на Парижката мода:) - стана ни сичко некво такова сиво, тежко.

!!и майка ми се разплака - не си спомням кога съм я виждал разплакана.
беше една слабичка, крехкичка - ама по-силен човек от нея не съм срещал.
никога не е била болна - а психиката и като бетон, и пробивнa и търпелива и
систематична...
баща ми се уплаши - не я беше преживявал такава.
а тя: не мога повече да живея така - години наред от едното лято до другото.
една ютия не си копуваш, че догодина не сме тука нали.
сега се връщаме и пак samo до следващото лято мислим нали, че в София сме само
временно.
колко години да сме така временно?

и аз се разделях секо лято така с мацките - се едно няма да се видиме.
а те се пулеха и ми викат айде бе, само един месец е - не е завинаги.
и беха горди че Гетсби не може без тех един месец, че по онова време бех голем
пич, голем бабаит и не се лигавех така лесно:))

.......и така се върнахме на онова Пунктче, което ни беше хванало окото.
а то беше идялно - имаше едно леко баирче - беше като за наблюдаване
направено.
седиш си там в колата а долу пропускатеният пункт като на длан, сичко виждаш и
чакаш удобният момент, ама леко зад връхчето му - да не те видят граничните и
да се чудят кво прави тази кола там целото време.
беше околу 5-6 часа следобед ама високо в планината, мрачно,
мъгливо-маранясало, вали и там светят некви неонови светлини като на
булевард.
........фатката е следната - изчакваш да мине една кола - и чак тогава ние.
не сваляха бариерата като видеха че се задава следващата кола - а понякога
изобщо си седеше отворена.
а софииският номер на колата приличаше отдалечпе точно на австрииските - само
с едно СА-..отпред:)
отдалече - австрииски номер.
Ничията Земя беше 500-600 метра само.
запалихме фаровете като мина една кола и имаше достатъчно растояние между нея
и нас, отзад никой не идва.
караме си лекичко с 40 км в час, после 30...после 25..и точно пред носа на
граничните даваш газ и префърчаш 500-600 метра светкавично - а колата беше
като за целта правена. Рено Дофин - съc само три скорости. като неква оса
беше - на втора скорост караш от 30 до 90 км в час:)
.........единия беше в къщурката, другия пиеше случайно (тва не можехме да
очакваме разбира се:) от една бутилка ракия нещо - първият който почна да
стреля с пищовчето беше този който излезе от къщураката - после почна и този
с бутилката, но по тва време бехме минали 80% от Ничията Земя..та беше смeшка
само.
ако знаехме че е така лесно, щехме да изчезнем още 3-4 години преди тва - ама
на страха са очите големи:)
.....единственото неприятно беше, че Скарлет отпра целата подплата на
количката от вълнение - а в Хайделберг тя беше за мен, първата ми кола:)